Много мислих

Да започна с факта, че видях коментар на Явор, пратен преди няколко дни, ама кой да види... Не съм се обидил от коментара ти за блога ми - каквото си е вярно си е вярно, дори в този пост ще го докажа;) Просто трябваше да се оправдая пред себе си, че не споделям неща, които умирам да споделя, но съществременно не е редно...
Днес не беше много особен ден като цяло, но беше наситен се емоции и мисли, много мисли. Ще започна с рутинното изброяване на случилите ми се глупости през деня. Първо си мързелувах цяла сутрин под напора на безсилието да се боря с този бич на съвременното общество - мързела де;) след което реших да се осведомя дали бягам от първи час или наистина нямаме. От телефон на телефон стигнах до цветето, което прие идеята да се видим преди даскало, което не беше много хубаво, тъй като аз го планувах за утре... вече днес и в крайна сметка просто тичахме от поща на зала и от зала на зала, за да си свършим задачите и докато се усетя вече бях закъснял и си висях в кафето... дълга история...
Важно: приеха ми папката за изпита. Нямаше намусени физиономии, нямаше проблеми и скандали. Тихо и спокойно. Направо ми се къса сърцето като си помисля колко нерви потроших за нищо
Ето сега е ред на началото на края:) Днес наистина много мислих, не знам защо. Беше ме обхванало странно настроение, може би продиктувано от неочаквано променливото поведение на цветето.
Може би не съвсем. Не съвсем...
По едно време стигнах до брилянтната идея, че искам да започна да пиша нов текст. Проза. Отново опит за бягство от късия разказ. Колко успешен не знам. Аз много бързо се протривам и сега дори като го прочетох, поне това, което съм написал до тук, ами ебах ти, повтарял съм се адски злобно. Не ставам за обем и локуми и това е. Но съм се решил да пробвам. Бягам всячески от диалози и действие, щото там съм повече от кръгла нула. Направо половин нула съм си... Но това са дребни работи. Текстът е доста заплетен, разкриващ характера на един страдащ човек и показващ света през неговата болезнена визия - свят черен и неприятен, свят изпълнен със страх и злоба...
Имам някои идейки още, също и нещо като концепция, дори знам какво смятам да правя ако евентуално го завърша, но поради факта, че някои от хората, които биха могли да го четат, не трябва да са наясно с тези подробности, ще оставя и другите на сухо...
След това с цветето се върнахме заедно. Говорихме. Много говорихме. Нещо се беше променило от вчера, от днес сутринта. Нещо беше много различно и аз накрая се добрах до истината. Истината е много голям враг, приятели.
Тогава все по-натрапчиво се заби в главата ми мисъл, която повтарях няколко пъти през деня.
Колко тежко бреме е миналото. Какви злокобни окови, впити в костите ти, окови, които не можеш да махнеш, окови, които те дърпат нагоре. Дори да си отрежеш краката, за да се освободиш, другите няма да повярват, че си го сторил и отново ще си те представят с окови. Няма път назад, а пътят напред е прекъснат от миналото ни, или ако не прекъснат, то определено е по-стръмен, по тежък и с доста повече препятствия...
Моето минало не е нищо особено. Но то е онази част от маскирания ми живот, която показва тази част от моя характер, която всъщност никога не съм притежавал.
Всички ме познават.
На всички съм ясен.
Защото маската ми е такава.
Елементарна.
Но никой не пожела да погледне отвътре.
Защото там е различно.
А може би им го показвах твърде натрапчиво, докато те се взираха за нещо малко и пазено тайно от света, нейде из дебрите на сърцевия ми мускол?!
Не знам и не искам да знам.
Искам просто да съм аз.
Тук.
Сега.
Искам да ми е гот да си гледам в краката. Да не вижда откъде съм дошъл и накъде отивам. Да се съсредоточа над момента на настоящето. Искам да виждам просто краката си, движейки се гордо на някъде. Гордо и безцелно.
Върнете ми свободата!
Върнете ми крилете!
А мен, мен вземете...