Мъка

Отново нещо ме е напднала необяснимата тъга. Слънцето вън ме задушава, а в затъмнената стая вече не издържам, сред приятелите се чувствам далеч, а далеч от тях се чувствам забравен. Даже вече не ми се и пие! Голямата депресия ме гони, ви казвам...
Пътуването за Германия уж го уредих вече, макар че имам някакво лошо предчувствие, че нещо много сериозно ще се обърка; видях си и даскала по немски, който вече трябваше да е в Германия, но явно се е застоял, но не пожелах да го безсопкоя, защото вечеряше, а имам да му казвам толкова много неща - велик човек е тоя Karlheinz Doerr!
За сметка на всичко това, аз отново прописах. Първоначално само на немски, сега вече се отворих и на български:)
Сега смятам да копирам тук първото ми българско стихотворение от няколко месеца насам, макар че вече съм го сложил в утопиа, но ако се заслушам в нервния си стомах, май до него ще има и едно ново...


Звездната пътека

Стояха двама на края на вселената,
мълчаливи, с объркани чувства,
стояха разделени и гледаха
звездите, очакваха утрото.

Със погледи замечтани те диреха
нови истини, истинни усети,
заслепени от утрото те се чудеха,
каго то за тях ще изгрее.

Гледаха, а не можаха да видят,
чя надеждата грее в сърцата им,
че денят отдавна ги вика,
че те вече са заедно.

И потеглиха тихи, безмълвни
по непознатата звездна пътека.
Покрай тях прогърмяваха мълнии,
но те двама си бяха утеха.

А пътеката нямаше свършек,
не приключи и тяхното търсене,
нещо някога бе се прекършило-
незапочнало още, се свърши!

Иван Иванов - Ванката
04. Юли 2004


Сърцето на пътника

- Извинете, да не чакате някого?
- Да, чакам вече да дойде края!
- Какъв край?! Сега едва идва лятото!
- Есента вече залязва за мен!
- Но спрете, почакайте!
- Цял живот чакам, млада госпожице...
- О, моля Ви, ще ме разплачете...
- Е, не съм чак такова чудовище!
Той усмихна се, а тя притича до него.
- А как при вас така бързо прелетяло е времето?
- За мен времето спряло е!
- Но нали казахте, че при вас е вече есен!
- И Вие ли чувате тази прекрасна песен?
- Не сменяйте темата, моля ви!
- Тя събужда у мен кървави спомени!
- Кой през тихата есен е нажалил сърцето Ви?
- Не, нямах предвид есен, а тази песен...
Това е дълга история, ти не би ме разбрала, детето ми!
- Разчупете леда! Няма смисъл от тези превземки!
- Няма смисъл, но те сами идват със времето
и завземат душата на стария пътник,
и изгонвайки всички истини немощни,
тази маска до края ни мъчи!
- Тази маска с любов съм готова да изтръгна
от сърцето ваше, толкова време изстрадало!
- Но преди да го сторите аз ще си тръгна,
а вие ще се престорите, че вечно ме е нямало...
Тя се спря на средата на пътя
и заплака с горещи сълзи,
той обърна се - беше тъй тъжен,
обърна се пак и замина,
без дори любовта да прости!

Иван Иванов - Ванката
8. Юли 2004